Люксембургски случки

Така като се разрових в спомените си имам няколко весели спомена от командировките в Люксембург. И реших да ги консервирам тук всичките. Че всички забравят, аз също. А случките поне за мен си бяха весели.Първо пътуване до споменатата държава. Както винаги научавам, че ще летя два дни преди полета. Веселото е че до последния момент се уреждат документи. Да ама аз съм старо куче и знам, че ще летя. Щом шефа е казал в сряда значи в сряда.

Събрах си хартийките последно в 6 вечерта и отидох да опаковам куфара. Сутринта отлетях. С прекачване. Защото директни полети до Люксембург има само от Бургас и Варна. От София можеш да стигнеш само с прекачване нейде из Европата.

Кацнах на летището и никой не ме чакаше (както в повечето случаи). Обаче на резервацията за хотела има адрес, а до летището таксита.

Взех такси показах хартийката и хоп в хотелчето. За скромната сума от 20 евро. А хотелчето е най-близкото до летището.

На рецепцията ме чака бележка „Обади ми се!“ с телефона на офиса. Ми ще ти се обадя мисля си, ама друг път. Никой не ми е дал служебен телефон.

И за да видя какво толкова спешно има, хоп таксито и в офиса. Адреса на офиса е на една друга бележчица, пак чинно записан (дали пък не ми е към 15-тия полет?).

А там ме посрещат с въпроса „И каква кола ти дадоха?“ на който аз мигам много яко на парцали. Викам за какви коли иде реч? Никой нищо не ми е казал за кола.

Оказва се, че за да пестим от 20евровите таксита, сме на коли под наем. И някой (няма да споменавам кой) разбрал, че имам книжка и решил аз да съм шофьор. Даже ми уредили резервацията и платили колата. Ама ми пратили резервацията на пощата в деня на полета. И не се сетили нито да питат, нито да ме уведомят.
Питам аз „Добре де ами ако не си нося книжката?“ и ме гледат стреснато „Ама не я ли носиш?“. Викам „Нося си я. Ама тя е българска, не международна.“ Ще ти я признаят – успокоиха ме те. И вярно признаха я.

Последва гениалния въпрос „А с ръчните скорости как си?“ (простено им е на евреите те са само на автоматик.) Викам „Мерси добре“.

Та така започнах да карам кола в чуждоземско.

Взех колата и още на първото ходене до офиса се загубих. А гадовете, в повечето случаи говорят какви ли не езици без английски. Състоянието се влоши и изнерви от две патки на задната седалка, които даваха съвети и мърмореха дружно.

Аз много обичам подобни сцени. И след като ги търпях известно време, спрех колата и казах „Коя от вас ще кара?“

Това ги накара да млъкнат. И измести темата на разговора. Веднага разбрах, защо не карат те. Имали книжки, но само за автоматик.

В цялата история нямаше да има нищо особено, ако едната не се беше похвалила, че си взела книжката за автоматик на 21 – вия път. И после ще ми дава тя на мен акъли.

На втория ден още ме оставиха да се прибирам с колата сама посред нощ. Ама и аз имам гордост и казах само „Ще се оправя вървете.“ и останах да се чудя, как ли ще намеря пътя.

Табелките не са много на английски, освен това сочат често в нищото или в някоя сграда. А и нощем градът е различен.

Тръгнах си към 22:30 и реших, че е най-сигурно по магистралата. И от там отбивката за хотела. Да де ама карам си аз и по едно време гледам една отбивка и какво ми щукна хоп в нея. Абе едни храсти едни трънки но аз упорито карам. Нали хотела е сред горичка.

По едно време си признах, че съм се загубила. Реших по табелите тръгвам и пак за магистралата. Тук табела „Люксембург нещо си“ и аз по табелата. Там табела „Люксембург нещо си друго“ и аз пак след нея.

Взе да ми става съмнително. Викам си смяна на подхода. Ще гледам града да ми е все от ляво, щото това е посоката за летището. След смяната на подхода, нацелих магистралата. Отидох до летището и от там се върнах до хотела.

Упражнението ми отне час и четиридесет минути. За сметка на това опознах района в нощни условия. И научих че табелките „Люксембург дрън-дрън“ са имена на квартали или близки селца. В тая държава всичко кажи речи се казва Люксембург-нещо-си.

Прескачаме един скучен период на работохолизъм и губене по пътищата и стигаме до момента, в който вече съм почи местна. Започнаха да ме пращат да посрещам колегите от летището.

Тръгвам за летището и този път, като всеки друг, по магистралата. Посрещам колегата. Товарим багажа и за по-бързо се качваме пак на магистралата, да си ходим в офиса.

Да ама „мръсниците“ решили да ремонтират един участък от нея и отбили движението. И ние по стрелките, по отбивките… Стигнахме до офиса, но за по-напряко минахме край френската граница. Такъв им беше обходния маршрут на хората. Е забавихме се само с едни 40 минути.

В Люксембург колкото и да караш, като тръгнеш да се прибираш и все пише по таблеките „Люксембург 20км“. Ами толкова им е държавата на хората. И в тая държава тръгваме да издирваме „малката швейцария“ и едни водопади.

Караме чинно по картата, и изведнъж табела „За водопадите“. Ураааааааа скоро почивка. Тръгваме по баира, тук водопади, там водопади, няма водопади. Изкачихме се на билото, влязохме в едно селце. Като няма водопади има замък.

Разгледахме замъка и пак на колите. Тръгнахме по едно надолнище и изненадааааа. Същата табела „За водопадите“ и същия завой.

Е няма как ще се ходи на водопадите – съдба един вид. Айде пак нагоре, айде надолу и така 5 пъти. На шестия ги намерихме. На снимката внушителни, а иначе едни дребосъчести – по метър и двайсе.

Ако някой си е мислил че много сме въртели, лъже се. То само на картата изглежда така. Иначе е два километра нагоре и два надолу.

„Най-весело“ ми беше като се прибрах изпукала от глад в хотела към полунош и реших да си викна нещо за папане. Да ама ресторанта и рум-сървиса били до 22:30. Ега ти държавата. Ходих до автомата долу да си взема вафлички.

Всичкото им затваря с първи петли. Освен две дискотеки май. И бензиностанциите затварят. Ако ти свърши бензина, можеш да си сипеш, ама само ако имаш кредитна карта.

Иначе имаха интересни неща, освен работното време. Имат една долина на стария град с полупресъхнала река. Минава през средата на града и над нея има мостове за автомобили. Долу все още има къщи и хора живеещи в тях. Има заведения и много готин парк.

Над долината е и моста на самоубийците. Кръстили го така, щото редовно имало някой дето да реши да скача от там и да се самоубива. Сега са му вдигнали на перилата едни 2-3 метрови пластмаси звити към пътното платно. Не знам дали няма и самоубийци-екстремисти, които и това няма да ги спре.

Ама най-ми беше страшно за хората отдолу. Под моста има къщички както казах. И там живеят хора. Не мога да си представя какво е – тъкмо си закусваш примерно и през покрива ти пада някакъв келеш-самоубиец в трапезарията. Пфуууу гадно.

Спомням си и едно прибиране със самолет. Излитаме от Люксембург и тъкмо се хоризонтирахме и хоооп кацаме. Гледам аз тъпо. Ама пилота не му дреме. Кацна, едни хора слязоха, други се качиха. И пак излитаме. А то самолетчето било като автобус. С междинни спирки и народа го ползва. Явно им е по-бързо, по-удобно и не много скъпо.

Май съм си позабравила спомените щом само толкова се сетих, но и това стана твърде дълго. А и като се присетя пак, ще има материал за ново писание.